Страхът в обществото от пациентите с шизофрения е неоснователен

Интервю с доц. д-р Весела Стоянова – ръководител на Второ психиатрично отделение в Клиника по психиатрия на Александровска болница

Доц. Стоянова, какво представлява заболяването шизофрения?

- Това не е една болест, а група психични разстройства, които имат различно начало, различен ход, различна клинична картина и различен изход. Тоест не можем да говорим за една болест. Като цяло по-неприятно протичащите форми на болестта са не повече от 20 %. Всички останали форми са с благоприятен ход и подлежат на терапия, възстановяване и на адекватен социален, семеен и професионален живот.

Кои са характерните симптоми на шизофренията?

- Може би най-характерното е една бавна, постепенно настъпваща промяна на адекватното отношение към заобикалящата реалност. Болните променят отношенията си към тази реалност. Те започват да я възприемат различно, обикновено заплашващо, и това всява смут, напрежение и тревога в тях.  Всъщност, основните промени, които настъпват, са именно този страх от заобикалящата ги среда, това недоверие. Всичко това понякога се случва много неусетно. Много хора и без да имат диагноза са доста подозрителни и недоверчиви. В този смисъл е добре да разглеждаме нещата като една дименсия, в която понякога неусетно настъпва разликата между норма и патология.

Какви са най-честите шизофренни състояния?

- Най-честата форма е параноидната шизофрения, когато в следствие тази нарушена адекватна оценка на реалността, човек започва да изпитва мисли, които не отговарят на реалните събития около него. Това се нарича налудност – тоест това е едно грешно съждение, което обаче не подлежи на корекция с думи и пациентът е абсолютно убеден в него. Когато ние видим подобни неща в хората около нас, добре е да ги насочим към консултация, тъй като това не преминава с разговори и убеждения, а изисква компетентна оценка от специалист и започване на навременно лечение. Халюцинациите са другите често срещани състояния и те са обикновено слухови. Това са гласове, които пациентите чуват. Те могат да ги чуват така, както ние чуваме реалните шумове отвън, могат да ги чуват и вътре в главата си. Понякога гласовете имат императивен характер – казват на пациентите какво да правят, коментират техните действия. Това е много мъчително. Обикновено такива пациенти са изцяло повлияни от тези слухови халюцинации и това диктува тяхното поведение.

Трудно ли се диагностицира това заболяване и възможно ли е пациентът да го крие дълго време?

- Зависи какъв е клиничният ход на заболяването. Когато пациентите имат симптомите, за които стана дума – налудност и халюцинации, ние ги наричаме „позитивни” симптоми, те се забелязват по-лесно от околните и по-бързо се взимат адекватни мерки. За съжаление колкото по-рано настъпва болестта, а понякога тя може да настъпи още в юношеството, толкова по-неусетно е началото, толкова по-бавни са промените и парадоксално по-неусетни. Тогава настъпва т.нар. „негативна” и „когнитивна” симптоматика, когато пациентите стават очуждени, отдръпват се от заобикалящата ги среда. Те не могат да се справят с ежедневни изисквания към тях, предпочитат да бъдат сами, не спазват елементарни норми на лична хигиена, запускат се, спада социалното им функциониране. Всички тези симптоми ги наричаме „негативни” и всъщност тогава прогнозата е много по-лоша, началото е много по-бавно, много по-късно се взимат адекватни мерки. А това корелира и с лошата прогноза при такива пациенти

Ясни ли са причините за това заболяване?

- Причините са комплексни и като цяло много се работи в тази посока. Има генетичен фактор и генетично влияние. При еднояйчни близнаци, където се онаследяват 100% едни и същи гени , шансът и двамата близнаци да имат тази болест стига до 80-90%. Но има и други фактори освен генетичните, които водят до разгръщането на тази болест. Това могат да бъдат инфекции във вътреутробното развитие или по време на раждането, травми, хипоксия, хипоксимия на плода, стресови събития. Много често, за съжаление, се отключват подобни състояния при злоупотреба с психоактивни вещества, които напоследък също са голям проблем. Така че, като цяло причините са от една страна генетични, от друга страна – психо-социални.

Жените или мъжете по-често развиват шизофрения?

- Еднакъв е рискът при двата пола, но при жените болестта протича по-благоприятно, с по-късно начало. При мъжете обикновено болестта започва в по-ранна възраст и е с по-неблагоприятен ход. Съществува хипотеза, според която естрогените протектират  жените и при тях болестта протича по-меко.

А в каква възраст се отключва заболяването?

- Относително рано, затова нашата отговорност като лекари и отговорността на обществото е да се разпознаят навреме тези форми. При мъжете болестта започва между 20-25 години, при жените между 25-35 години. Точно в този период, в който човек трябва да учи, да работи и да създава семейство. Така че, е много важно да бъде разпозната навреме тази патология.

Какъв е процентът на наследственост?

- Нормално в популацията заболяването се среща до 1 %, но при двама болни родители може да стигне до 50-60%, при еднояйчни близнаци 50-80%. Оттам насетне рискът спада при намаляването на генетичното влияние и в зависимост от родствената връзка. При един болен родител рискът е между 10% -20%, при брат или сестра е 3%.

Какви са начините за лечение и за проследяване на пациентите?

- Благодарение на съвременната психо-фармакология ние постигаме много добри успехи. Много важно е заболяването да бъде диагностицирано навреме и колкото по-бързо се започне лечение, толкова прогнозата е по-добра. Лечението не бива да бъде само медикаментозно. Това, което е много важно в началото, е да се започне едно психо-обучение на пациента и неговото семейство. То трябва да бъде насочено към преодоляване на срама и стигмата, защото това е един от най-сериозните проблеми. Ние трябва да променим отношението си към тези хора, за да може те да не се срамуват и притесняват от това, че имат психична болест. Тя не е по-различна от останалите болести и когато човек заживее с тази мисъл, той се лекува така, както си лекува ангината, хипертонията, диабета и другите хронични заболявания. Много важно е да бъде обяснено на пациента и на близките, какво се случва ако се лекува адекватно, каква е прогнозата( а тя по правило би могла да бъде много добра), каква е прогнозата ако не се лекува адекватно. Всичко това влиза в психо-обучението и пациенти, които си взимат поддържащото лечение, функционират напълно адекватно. След първия епизод шансът за възстановяване на пациентите е много голям, той стига до 80%. Вече по-нататък с повтарянето на психотичните пристъпи шансът за пълно възстановяване е много по-малък. Така че е много важно да се предотвратят следващи пристъпи и рецидиви.

Това означава ли, че един пациент, който редовно си взима лекарствата и ходи на терапия, може да живее нормално като здрав човек?

- Поддържащото лечение, редовните контакти с амбулаторен психиатър, психотерапевт или психолог могат да осигурят едно пълноценно функциониране на тези хора и в семейна, и в професионална среда. Разбира се има изключения, има резистентни случаи, но като цяло пациентите могат да живеят нормално.

Какво се случва, ако пациентите прекъснат лечението и могат ли да бъдат опасни за себе си и околните?

- За съжаление рискът от рецидив е значителен, ако пациентите не се придържат към т.нар. поддържаща терапия. Най-честата причина за постъпване в лечебно заведение е проявата на агресия и автоагресия при такива пациенти, но тя е продиктувана от техните психотични преживявания, налудности и халюцинации. В този смисъл условно можем да ги наречем опасни за себе си и за околните. Макар че, повечето пациенти в крайна сметка не са чак толкова опасни, особено за околните. Като цяло рискът от агресивно поведение спрямо другите много по-често се наблюдава при пациенти с алкохолна злоупотреба или с психоактивни вещества, отколкото самостоятелно при такива с болестта шизофрения или различните й форми. Така че, страхът в обществото от пациенти с шизофрения е неоснователен. Дори ако разгледаме случаите на агресия през последните месеци (разширените самоубийства и самозапалванията), нито един от тези хора няма поставена диагноза шизофрения. Те имат личностни разстройства, кризи, стрес, разстройство в адаптацията, но не и болестта шизофрения.

Има ли връзка между шизофренията и депресията, за която постоянно се говори в днешно време?

- Обвързаността е в много по-малка степен, отколкото примерно афективните разстройства и кризите( личностни, житейски, екзестенциални). Разбира се депресия може да се наблюдава и при пациенти със шизофрения. Дори има една форма на болестта, която се нарича шизоафективно разстройство, което значи, че едновременно присъстват психотични и афективни симптоми. Но като цяло процентът на самоубийства при пациенти с шизофрения и различните й форми е 10%-15%, докато при пациентите с афективни разстройства е между 25%-50%. Тоест там рискът от самоубийство е два до три пъти по-висок.

бутони за социални мрежи