Да победиш рака с любов

До хората, попаднали в бездна,
до хората, хванати в капана на безволието и останали без капчица надежда...

До всички,  които ще  изберат да прочетат една житейска изповед,
написана от обикновена жена, успяла да преодолее коварната болест рак и да се завърне към живота ...

Искрено се надявам чрез личната си история – послание,
да вдъхна на колкото се може повече хора живот и топлина, духовна подкрепа, вяра и надежда, за да повярват в себе си и в силата на любовта, която има много измерения...

Аз съм една от многото жени, преживели ужаса - рак на гърдата. По време на лечението си, след него и сега, в годините ми на ремисия, за разлика от много други онкоболни, аз не избрах да остана  в анонимност, не се скрих и не се капсулирах в болката си и искам да разкажа защо. Искам да разкажа за любовта, която може да победи и най-страшната болест! Любовта, изумително, може да лекува! 

Повече от 9 години деля живота си на две половини - преди болестта и след нея. Само човек, преживял тежко заболяване и борил се за живота си много дълго време, може след кошмара истински да се наслаждава на блаженството да ходи, да диша леко, да спи дълбоко, да вижда ясно и да посреща с радост утрото на новия ден.    
                               
Преди да попадна в изключително тежката здравословна ситуация, не крия, че макар в нормален и праведен живот, бях излишно раздразнителна, гневна и недоволна, доста критична и взискателна не към някой друг, а към самата себе си. Отдавах вечното ми негодувание и неодобрение към всичко на усещането, че нещо се случва със здравето ми... Оправдавах държанието си с преживените депресии, загуба на много близък, неуспех в работата, явно съм търсила причината не където трябва.

И така докато в един горещ летен ден ме заболя под мишницата ...и напипах бучка в гърдата си. Не исках да повярвам, че е нещо лошо, отказвах да приема случилото се, но разумът ми подсказваше друго, макар без мое съгласие. В съзнанието ми светна тревожна лампа. Прозрях истинската причина за безотговорното си отношение към появилия се здравословен проблем. Страхувах се, бях се оставила в плен на този обсебващ цялото ми същество ужас, който ме натика в бездната на стреса и безволието.

Осъзнах в какъв капан съм попаднала, не можех да си представя как ще се справя с това, което допусках, че ще науча, ако отида на лекар. Прекарах доста безсънни нощи, потънала безмълвно в сълзи и отдадена на лоши мисли, докато реша, че имам нужда от  помощ. Вече бях сигурна, че я искам, чувствах как потъвам с всеки изминат ден. Избрах да се хвана за най-верния и незаменим спасителен пояс - човека до мен, моя съпруг, моя партньор в живота Наско, на когото мога да се доверя. Не исках да го тревожа излишно, но просто не виждах друг начин. Съзнавах, че това бавене за вземане на мерки може да ми коства живота, знаех, че отминаващото време не работи в моя полза. За съжаление, наистина имах нужда от подкрепа, чувствах го с цялата си същност и с цялата си душа. Колкото и да избирах подходящ момент, за да споделя страховете си, не разбрах дали съм го улучила, но запомних самия разговор и всяка дума от него. Няма да забравя и създадената атмосфера, изпълнена от магията на приятелската топлина, от магията на истинската любов, човешкото и спокойно отношение към  всичко онова, което ме измъчваше, към зададените от мен твърде необичайни  въпроси, напр. „Как ще ме приемеш , ако се наложи да ми отрежат гърда, ако се разболея от рак, ако остана без коса”... Все въпроси, чиито отговори очаквах онемяла. Вълнението и притесненията ме задушаваха.

В онези години за рака не се говореше на глас, а онкоболните, тихичко, под сурдинка, обсъждаха със съжаление и  всички ги приемаха за обречени.

Но да се върна на проведения разговор, след който веднага сграбчих подадената ми за подкрепа ръка. Тя ми даде възможност да активирам  в себе си волята, куража, желанието и силната мотивация за живот. Даде ми сила да преодолея страха си от преглед, за да спечеля живот. Обичта на моя съпруг, изразен в думите и в поведението му, която никога няма да забравя, ме съпътстваше до последния миг на лечението.

„Ти сигурно не си болна от рак, но дори това да ти се случи и двете гърди да се наложи  да ти отрежат, за мен ще си останеш същата прекрасна жена, която много обичам и ще бъда до теб, каквото и да се наложи да преживееш. Ще го преживеем заедно, но знам, че ти не би се оставила на една болест. Запомни, че ако се наложи, заедно ще се справим дори и с най-страшната болест”. 

Сигурна съм, че няма човек, който чувайки тези искрени думи, изречени с много любов, и усещайки готовността  за всеотдайна помощ, да не успее да се справи с какъвто и да е проблем в живота.

Най-после реших да проверя имам ли болест и каква точно е тя. Избрах си лекар и отидох на преглед. В първия миг след чутите страшни думи от страна на онколога напълно се вцепених. Порой от стичащи се сълзи замъглиха погледа ми, а като че ли чутото блокира цялото ми съзнание. Никога не се забравя подобна реакция  и онази мисъл за пълна безизходица, безпомощност и завладяващо отчаяние. С неистови усилия провлачих вдървените си крака към вратата, но незнайно как намерих сили и попитах съвсем тихичко лекаря, който произнесе моята едва ли не смъртна присъда:
 „Все пак, въпреки че съм напреднала с болестта си, имам ли някакъв шанс да остана жива, да се излекувам? Кажете ми”.

Отговорът усетих като звън от камбана: „Много зависи и от самата Вас. Ние, лекарите, ще назначим необходимото лечение - химиотерапия, операция, отново химиотерапия, лъчетерапия  и ...”. Нямах сили да слушам нищо повече. Сърцето ми затуптя така, като че ли искаше да се пръсне, чувствах всяка частица от тялото си как ме изоставя.

Излизайки от болницата, разбрах, че пред мен - жената с диагноза „рак”, има две възможности, два трудни, трънливи, дълги и напълно непознати пътя, криещи много изненади, но очакващи моя избор.

И отново тя, ЛЮБОВТА, го направи, тя предопредели избора ми. Думите, казани от съпруга ми в този миг, се оказаха моето спасение. Припомниха ми, че не съм сама в страданието си. Спрях се, избързах сълзите си, изправих се и почти на глас извиках : “Няма да се откажа от живота си, ще победя рака, ще оздравея”. Без колебание избрах по кой път да поема с вече ясна представа какво точно ме очаква и по единия, и по  другия.

Единият за много хора сигурно е по-лесен - да се предам в плен на болестта, на депресията, на страха и отчаянието, да не споделя с никого какво ми си е случило и да се капсулирам в болката си, което много често води до фатален край.

Другият, който аз избрах, по-трудният, е да започна веднага борбата с болестта, да споделя предстоящите ми изпитания с най-близките си и да призова най-силните партньори за решаване на всеки проблем, особено на здравословен- волята, надеждата, куража, желанието и силната мотивация за живот. Колкото и невероятно да звучи, но инатът и търпението също са необходими във всяка битка. През целия си живот за  проблемите съм разговаряла без притеснения, за да намират те своето решение. Затова и в тази тежка ситуация реших да назова на глас проблема, с истинското му име, защото борбата ще е п -успешна, когато знаеш срещу кого я водиш. Важно е да се говори повече за проблема, за да се справиш наистина с него.

Вечерта след прегледа поканих в дома си дъщеря ми Нели, със семейството й. Седнахме всички заедно, хванах ги за ръцете и без да плача спокойно казах: „Мили мои, ще споделя нещо, от което много ще се изплашите и много ще ви заболи, но преди всичко искам да знаете, че аз няма да се предам и това, че днес ми откриха рак на гърдата, не ме е сломило, а напротив, мобилизира ме  до неузнаваемост. Много ви обичам и обещавам, че ще се справя с болестта и ще продължа да живея. Вярвайте, няма да ви предам”. Разбира се, повярваха ми, довериха ми се и застанаха до мен с още по-голяма сила на любовта си, без вайкане и съжаление, гласувайки ми пълно доверие и преданост.                                                                                                     

Моето обещание излезе не само от устните ми, а и от дълбините на душата, но най-важното, аз вече бях сигурна, че ще успея да изляза от битката с рака като победител, за да мога да  върна поне част от огромната  любов и доверие, които се изсипаха върху мен, в най-трудния момент от живота ми. Топлотата и любовта на семейството вляха в сърцето ми невероятна вяра и надежда. Това ми помогна спокойно и убедено да избера кошмарно трудния и дълъг път, но нито за минута не съм съжалила за избора си.

Връщайки се назад във времето на  дългото и мъчително лечение, в дните, отдадени на борбата с коварната болест, осъзнах каква неизменна част и невероятен принос в успеха ми имат моя мил и любящ съпруг и скъпата ми обична дъщеря. Благодаря на времето за големия житейски урок и за възможността да науча толкова много след болестта си.

Повярвайте ми,  сяка битка в името на Негово Величество Живота е благословена! Всеки иска да бъде жив, да бъде обичан и да не бъде сам!

Преодолях химиотерапиите, операция, лъчетерапия, с вяра в себе си и с огромно доверие в лекарите, но без любовта не бих успяла. В края на този изтощителен „маратон” не само аз излязох победител, но и моето семейство. Удовлетворени и щастливи сме с победата над кошмара, щастливи, че всички сме здрави, сплотени от още по-силна взаимна любов. Започнахме да възприемаме света с нови очи, с повече сетива и с нови, по-силни и различни чувства, с нови цели, усещания и житейска мъдрост. Изцяло преподредихме житейските си ценности, дори и приоритетите в делниците си. Научихме се да приемаме всеки миг и всеки ден като скъпоценен божи дар. Самата аз смело мога да кажа, че отвоювах живота си и сега за мен той е по-смислен от всякога, ценя радостите от всеки нов миг! Чувствам се по-силна, по-жизнена, по-уверена, помъдряла и спокойна. Намирам време да се радвам на природата, да помириша цветята, да чуя песента на птичките.

Не спирам да благодаря за помощта, за любовта, за подкрепата, за всеки жест на топла дума и прегръдка. Благодаря на времето за големия житейски урок. Никога не бива да забравяме, че в живота има много изненади - и хубави, и лоши. Всички обичаме само хубавите, но аз много често си мисля, дали е нужно да страдаме за това, което сме изгубили. Може би лошите ни се случват, за да ни направят по-силни, да успеем да се справим, а защо не и да оставим следа в този твърде фалшив живот. Няма да спра да твърдя, че най-добрите помощници и истински партньори в борбата с болестта са любовта, надеждата, търпението и мечтите. По време на лечението си започнах и да мечтая, а мечтите се оказаха моето скрито, но напълно реално оръжие срещу болката и стреса.

Искам да завърша моя разказ отново с благодарност към любимите ми хора, с които  преминах през ада на болестта – рак и съпътстващите в ремисията усложнения.

Чудесно е, че и в момента продължаваме да сме заедно, продължаваме да споделяме и хубавите, и трудните моменти. Такова семейство е дар от Бога и го пожелавам на всеки! 
                                                                                                                                                                                                     Повечето хора търсят щастието в грешната посока. Според тях то се състои в това да притежаваш нови и нови неща и ако може другите непрекъснато да ти помагат, и някой да прави нещо за теб.

Животът ме научи, че истинското щастие е да даваш и да получаваш.

Яна Георгиева, Варна

*Победител в конкурса "Истории за здравето с щастлив край"