Назаем от живота: Откровено за рака

Диагноза рак - не, това няма да е поредното излияние колко ужасяващата е тази болест.

Разбира се, че е страшна, но семейството, което се е сблъскало с нея преживява не само безбройните операции и мъчителни и безкрайни химиотерапии, не само болката от поредното лошо изследване и новите разсейки, не само грозната гледка на почернели калцирани вени, които сякаш пищят, че повече няма да поемат нито капка от задължителните отрови. Ракът не е само безсънни нощи, треперещи ръце и едва сдържани сълзи пред болничната операционна. Семействата на хората с рак преживяват далеч по-богата емоция.

Казвам се Юлия. Миналата година изпаднах в истерия, когато поставиха диагноза рак на баща ми. Той и майка ми са цялото ми семейство. И вече втора година не плача у дома. Две години се усмихвам и не само, че се научих да разказвам весели истории, когато съм вкъщи, но разбрах колко много малки, но красиви неща от живота съм пропускала досега. Научих се да разговарям с баща си и открих колко много безценни уроци ми е дал.

Разбрах, че благодарение на него сега имам силите да се усмихвам и да се боря за живота му с всички сили. Да, знам, че е жалко, че съм го оценила чак сега, но пак не е късно. Защото той е жив, лекува се, и въпреки несполуките на медицината в борбата срещу болестта, той също се усмихва и вдига наздравици с мен. Това е диагноза, която прави хората по-силни, по-смирени и по-мъдри, по-човечни, ако щете. Тя ти напомня, че всеки ден е дар, колкото и банално да звучи. Но колко често се замисляме за тези неща. Колко често в сивотата на делника виждаме напъпилото дръвче или се сещаме как съвсем малките жестове на доброта и оптимизъм ни правят ХОРА.

Не, с написаното не казвам, че болестта е нещо добро. Не е! Ужасно е, но научаваш за живота си много повече отколкото, ако живееше в безметежно спокойствие. Преброяваш приятелите си, научаваш се на тактичност, разбираш цената на дипломацията. Знаете ли кое е едно от най-дразнещите неща, с които се сблъсках? – реакцията на хората около мен, когато по случайност виждаха мрака и сълзите в очите ми. Това нещо се нарича съпричастност, и  повярвайте ми, оказва се, че малцина я притежават. И то не тези, които не са преживели диагнозата близо до себе си – тях няма за какво да ги виним.

Най-лоши са тези, които са загубили свой близък заради рака. Нищо по-лошо не могат да ти кажат от това, че тяхната баба, вуйчо, баща са починали от същото нещо. Натрапват ти се едни безкрайни подробни истории, които завършват с погребение. Не знам какво си мислят тези хора, когато ми казват, че диагнозата скоротечно, само за два-три месеца е погубила някой от семейството им.

Едва ли не те насочват към най-евтината погребална агенция, та да си готов. Моля ви, хора, ако имате капка човечност, никога не казвайте тези неща. Ако ви е неудобно, замълчете. Ако наистина искате да помогнете, кажете, че за следващата операция ще отидете и ще дарите кръв. Това е повече от достатъчно. И не само, че е достатъчно, но хората като мен, които са наредени на опашка пред операционната, ще мислят за вас всеки ден и ще ви благодарят за невероятната подкрепа всяка сутрин. Ако кръводаряването не ви е по сърце, никой няма да ви се разсърди и да ви упрекне – уверявам ви.



бутони за социални мрежи