За направленията, стандартите и медицината накратко

Тази постановка може да се сравни със следното: теглим заем от банката, после друг заем, за да покрием с него част от лихвата по първия, тъй като доходите са ограничени. После теглим трети заем, за да покрием лихвите по втория, който сме изтеглили. И с „невъоръжено око” и без много знания е ясно, че тази верига не води до нищо добро.

Да, завишени са средствата за изследвания при профилактичен преглед и това е неизбежно, поради по-високата цена на някои от предвидените изследвания. Но дали са планирани достатъчно финансови средства под формата на направления, така че да стигнат за всички подлежащи? Защо е необходимо да броим, следим, събираме и изваждаме, след като в случая с профилактичните прегледи и хронично болните общопрактикуващият лекар е лишен от правото да преценява и да решава дали трябва или не трябва да бъдат издадени направления за изследвания, а се изпълнява законова разпоредба - НРД и приложения, Наредба за профилактични прегледи и диспансеризация? В тях е указано, че пациентът трябва да бъде изследван веднъж или повече годишно за нещо определено и консултиран за друго - също определено. Следва парадоксалният резултат - лекарите са регулирани, лимитирани и санкционирани за разходи, върху които нямат право да влияят.

Първата стъпка към приключване на постоянно „експлоатираната” тема с регулативните стандарти (т.нар. лимити, талони), е да се реши най-сетне кое ще бъде регулирано, т.е. лимитирано, и кое - не?

Вече две години от Националното сдружение на общопрактикуващите лекари предлагаме подходящ вариант:
1. Регулативните стандарти за профилактична дейност и диспансеризация да не бъдат лимитирани и да не влизат в регулативен (рестриктивен) стандарт.
2. Изследванията за ТЕЛК - не само първо явяване (представяне пред ТЕЛК), но и за преосвидетелстване, също да не влизат в регулативен (рестриктивен) стандарт и да се реши кой ги заплаща - НЗОК или МЗ, или пък пациентът, както и кой борави с бюджета за тях - ОПЛ или ТЕЛК.

Подчертавам, че общото в двата случая е, че това са „присъщо необходими” разходи, определени по силата на закона, а не са следствие от решението и знанията на лекаря.

3. Да не се злоупотребява с понятието предхоспитализационен минимум (изследвания или консултации, които лекарят провежда преди да изпрати пациента в болница). Има два варианта на решение: Или такъв „минимум” като понятие не трябва да съществува, а да се приеме, че лекарят, който насочва към болнично лечение, прави само тези изследвания и консултации, които са му/й необходими, за да се ориентира в диагнозата (понякога няма нужда от такива).

Другият вариант е да се въведе терминът предхоспитализационен минимум, като се определи неговото съдържание за всяка една болест, за която пациентът може да бъде насочен към болнично заведение (какви изследвания или консултации включва) и този минимум да бъде също извън регулация, защото има строго определено съдържание и е задължителен, т.е. изпълнението или неизпълнението му не зависи от преценката на лекаря.

бутони за социални мрежи