Доц. Силвия Шопова: 50-годишните и жените, които не са майки, най-тежко приемат диагнозата рак

-  Доц. Шопова, на МОРЕ 2013 за първи път се постави въпросът за въвеждане на правила и стандарти за психотерапия и социална рехабилитация на онкологично болни. Какво ще промени това?

-  Това ме радва, тъй като по принцип онколозите смятат, че психолозите нямат нищо общо с работата им, но всъщност онкологичното заболяване изисква комплексен подход. Защото ситуацията е доста сложна – пациентът първо е в шок от диагнозата, после изпитва гняв защо му се е случило точно на него. После идва депресията и чак на финала е разбирането за заболяване. В целия този процес онкологът може да се изживее и като психотерапевт, но често капацитетът на един онкохирург да подкрепи и душевно болния не е достатъчен. Той е зает, има много пациенти, а очакванията на болния са да бъде обгрижен и емоционално. Когато онкологът разбере необходимостта от психологическото присъствие, това ще му помогне да очертае своя периметър и да общува с екипа, разбирайки емоционалния конфликт на човека, застанал срещу него.  А той се изразява в предизвикателството да се възприеме като болен. Много специалисти обаче все още смятат, че това е нещо луксозно, без което може да мине.

-  Има ли достатъчно подготвени психоонколози у нас?

-  Понятие психоонкология у нас официално няма, въпреки че съществува повече от 20 г. като движение по света.  Отдавна там работят съвместно онколози (онкохирурзи, лъчетерапевти), психиатри, психолози, социални работници и юристи. От една страна, лекарите бързат със съобщаването на диагнозата с цел ускоряване на профилактиката,  за да не се стигне до краен стадий. От друга страна, юристите и социалните работници питат: „Имате ли право?”, особено когато става дума за фамилните форми. Науката напредна много. Наистина има предсказваща медицина. Вече и един ординатор в онкологията може да направи едно родословно дърво и да прецени фамилната обремененост и  риска от рак. Това не е високоспециализирана дейност и е на границата между генетиката и онкологията.  От друга страна е законът, моралният въпрос има ли лекарят право да информира за това. Ако човек има фамилна обремененост, това няма ли да доведе до отхвърлянето му от обществото. Най-малкото, човек живее с тази конфиденциална информация, притеснява се дали ще се експресира онкогенът, или не. Тук е ролята на психолога е да помогне на застрашения да носи бремето на тази информация.

-  Вие твърдите, че пациентита с карцином на гърдата могат да достигнат до дистрес и депресия. Не е ли малко пресилено?

-  Всяко заболяване е стрес. Всяко узнаване на някакъв дискомфорт в човека е стрес и то уникален, индивидуален. Отстрани изглежда, че това може да се случи на 30%, но болният се интересува само от себе си, останалите 29% не го интересуват. Съобщаването на новината, че си болен, независимо от какво, изисква подкрепа. При 20% от жените с рак на гърдата има симптоми, които отговарят на критериите за психично разстройство. Тъга, умора, болка и сънливост има при 66%, а това са основни показатели за клиничната картина на депресията. При тежки случаи може може да се наложи използване на медикаменти, с които работят психиатрите, дори електрошокова терапия. Рискът от самоубийство винаги съществува, макар че е по-голям при хронично болните.

-  Налага ли се някакъв по-специален подход към пациентките с рак на гърдата с оглед на това, че тяхното заболяване е свързано с естетическия вид и съответно със самочувствието им?

-  Тази тенденция за уникализиране на дадено заболяване заради това, че е свързано с боди имиджа, със сексуалността, ми се струва доста откъсваща проблема. Един мъж с рак на простатата по същата логика ще каже, че неговия боди имидж е засегнат. Дори да се излекува, той  пак би се чувствал с накърнена сексуалност и подронено самочувствие.

Вестта за разболяването обаче е много силно свързана с жизнения период. Обикновено разбирайки, че са болни,  жени, които са в активна репродуктивна възраст или активна професионална позиция, трудно преживяват факта, че ще излязат извън динамиката на своя живот и изпадат в психо-социална криза. Казват си: „Не му е времето сега да боледувам”.

Обикновено личностната интерпретация на рака е свързана с теорията за приемливите загуби. При война операцията се счита за успешна, когато има 75% успех и 25% загуби. Същото е и тук.Жената в тази ситуация си казва: Да, аз оцелях, ще продължа живота си, семейството ми ме подкрепя, но имам чувството за загуба като жена въпреки напредъка на естетичната хирургия. Ако жената не е успяла да роди обаче, да изпълни основните си функции на жена, тогава тези 25% загуби за нея са катастрофални.  Дори тези, които са изпълнили репродуктивната си функция, се питат мога ли да бъда пълноценен партньор, мога ли да въвлека близките си във всичко това. Изпитват чувство за вина, страх, гняв...

-  Какви са предизвикателствата пред психолога, който работи с онкоболни?

-  Първо, трябва да бъде професионалист и да има минимални медицински знания. Нормално е всеки млад психолог да има самочувствие, но  ако няма поне минимум знания за патологията  на заболяването, той не може да бъде пълноценен и по-добре да не се захваща. В България има специалност медицинска психология. В рамките на трите години в Медицинския университет в София човек може да получи минимални медицински знания, за да разбира поне прогнозата. Това е важно, за да може ако се върви към фатален край, да не подлъгва пациента.

-  Как се съобщава на един човек, че е болен от рак? Изобщо какво би могло да вдъхне кураж на един онкоболен? 

-  Диагнозата трябва да се съобщава на болния само от лекар.  Може да е присъствието и на други, но задължително трябва да го каже лекар. Шокът при тази новина обгръща човек като пелена. Доказано е, че в този момент едва 1/3 от казаното  стига до него. Затова той след това се опитва да се прилепи към всеки друг – сестра, санитарка, социален работник, за да изкопчи максимум информация. Затова те трябва много да внимават, за да не коментират диагнозата. Най-трудният момент е да успокоиш човека, който в момента е гневлив и тревожен и се опитва да отхвърли диагнозата. Той може да попита: „Къде другаде да отида” и не се обръща към лекаря, за да не го обиди, а към психолога или някой от другите.  Ако психологът е част от екипа и е присътвал на първия разговор с лекаря, е добре той да преповтори с други думи казаното от специалиста, като обясни, че пациентът ще се нуждае от интензивно лечение, така че да провокира в него мобилизация.  Но така или иначе, когато болният  се прибере вкъщи, започва да се гневи, да се пазари, да търси различни алтернативи, отказва се от всички грехове  - „Господи, ако ми помогнеш да оздравея, ще ....” – през този  процес той преминава сам. Добре е психологът, който присъства на съобщаването на лошата новина, да подкрепя невербално, но да не изразява прекалено съчувствие, за да не тревожи допълнително пациента.  Прекаленото съчувствие може да се възприеме  драматично - сякаш нещата отиват към лош край.  Това е същото както, ако изведнъж се струпат за свиждане повече близки  - човек решава, че щом са дошли повече хора, значи нещата са зле. Когато психологът не е присъствал на съобщаването на диагнозата, а се отиде при пациента впоследствие, той също трябва да внимава, защото болният не очаква такъв вид специалист и може да  си каже: ”Не стига, че имам рак, а и не съм добре психически”. Той няма нагласата за такъв специалист и това може да създаде  страх от втора диагноза. Затова е добре специалистът повече да говори за себе си – кой е, какъв е. Да внуши на пациента, че не е единственият, че положението му не е уникално и че това е част от процедурата.  Разбира се, болният има право да откаже да говори с психолог и това не трябва да се приема лично. Той трябва да бъде достатъчно постоянен в присъствието си, без да е настоятелен.

-  Кой е най-правилният подход в такава ситуация?

-  Най-важно е да се включи семейството, да не се допуска болният да бъде изолиран. Добре е да се разговаря с всички заедно, а не поотделно.  Важно е да се говори открито за болестта, което е много трудно.  У нас например не се казва веднага лошата новина. Първо научават близките. Играят се някакви фалшиви игри, които са напрягащи за близките, и за пациента. Най-трудно възприемат рака хората около 50 г., защото са в ситуация, в която трябва да се грижат и за децата, и за възрастните си родители. От желание да дадат и на едните, и на другите, идеята, че боледуват, им се струва недопустима.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Доц. Силвия Шопова е линичен психолог е повече от 30 г. Работила е в педиатрията, в Клиника по респираторни заболявания. В Александровска болница се докосва до по заболяванията с фатален край.  В момента  е в невропсихологичния кабинет на УМБАЛ  „Св. Наум”.  Консултант е в хематологията за възрастни и участва в екипа, който подготвя пациентите и извършва трансплантация на стволови клетки при заболявания на кръвта.

Презентацията на темата "Оценка и контрол на карциномен дистрес при карцином на гърда" можете да видите в прикачения файл!

• Оценка и контрол на карциномен дистрес при карцином на гърда